Saturday, June 23, 2007

Минка :)

Кучето Минка!

Не казвам "моето куче", понеже Минка не е моя. На никой не е. Тя си е нейна си. И си е наша.


От къде дойде? Не знам точно, появила се е о някое време около блока, скитосвала си е из махалата. Ако не се лъжа съседа над нас я е кръстил Минка. На колко е години - само тя си знае. Каква порода е - много хора като я видят и са ми казвали, че това куче е канадска лисица, знам ли, може и канадска лисица да е. Първо започна да си живее зад блока. Съседите под нас гледат кучета, и от някъде й домъкнаха една дървена колибка, която й оставиха да си живее в нея. По едно време си имаше кученца, ама някой й ги взе. Мисля, че са били циганите от махалата, понеже Минка не проявява никаква етническа търпимост и ги лае всичките наред (с изключениена тия дето метат улиците, тях добродшно ги оставя да си вършат работата). По едно време я бяха прибрали кучкари, но хората от блока отидоха и си я взеха обратно, и този път й сложиха на врата каишка с медальон, за да не я помислят пак някъде за улично куче. От тогава насам не е имала кученца, може би кучкарите са й направили нещо.


С течение на времето Минка си свикна с повечето хора от входа, особено с тези между третия и петия етаж. Аз съм на четвъртия. И понеже зимите са студени и не е готино да си навън в дървена колибка, наравихме на минка в един ъгъл на стълбището нейно си място, постлано като за нея си, с кутийка от маргарин в която й сипваме вода и пластмасова тарелка за разните там кокали и саламчета, които си похапва. И като става дума за ядене - преди не подбираше, ядеше хляб и изобщо всичко каквото й хвърлиш. Сега така се е разглезила, че неща, които не са расли на кокал изобщо не поглежда. Кокали, кренвирши... Минка придава съвсем нов смисъл на израза "кучешки живот".


Така се е привързала към нас, че ни следва къде ли не. Хората от квартала я познават. Обходила е целия град, и си намира пътя към вкъщи без никакви проблеми. Примерно, отивам на село, а тя идва до гарата, спира се пред вагона, чака докато тръгне влака и като ме изгуби от поглед врътва опашка и си се прибира съвсем самичка през улици и подлези. Идва с мене до университета - "Днес да не си бил на лекции?", "Да, защо?", "Ами видяхме ти кучето пред ректората". Идвала е и до работата, даже се е качвала до третия етаж, всички й се радваха адски. Седи и чака, 5-6-7 часа, и когато си тръгвам изскача от някъде и започва да скача около мене и да върти опашка. Вчера също ни чакаше пред киното, и като излязохме след филма си играхме с нея по центъра, в ония заградени места с трева пред пощата.


Същевременно Минка си се грижи сама за себе си и има пълна свобода да си прави каквото си иска. Аз не я разхождам и не й чистя. Тя няма каишка. Никой не я връзва. Ходи когато и където си иска с който си поиска. Може да си пие вода от локвите, да лае по когото си иска, да гони колите и колоездачите и сама си носи отговорност за себе си. И в същото време винаги си има къде да се прибере и кой да я нахрани и да я погали. (Ако трябва да дефинирам the perfect relationship ще е нещо точно в тоя стил - да си имаш кой да те храни и да те гали, но да не те връзва и да не ти слага каишка) Щастливо куче е тя.

Кучето наистина е най-добрия приятел на човека. Няма нещо, което да се сравни с тяхната безусловна лоялност. Просто като я видиш Минка как ти се радва като те види, как й се тича и й се и грае с тебе...

4 comments:

Mimz said...

Ейй, Минка е голям сладур. :D

Campos said...

Хихи, хубав ад. Напомни ми колко много искам куче :)

Sway said...

Ненкооо, благодаря ти адски много за този пост! Знаеш ли, видях Минка точно 2 пъти за престоя си в Пловдив. Вторият и последен път беше дни преди да си събера окончателно багажа и да тръгна към Софията... Сигурно помниш, засякохме се с теб на подлеза към Ректората, аз бях с Люба, а ти с Минка =) Казах нещо от сорта 'Ах че сладко кученце!' а ти с гордост 'Да, това е Минка'. Погалих я, поговорихме най-много 2-3 минути и аз трябваше да тръгвам... Спомням си че се обърнах и си помислих: Сигурно виждам Ненко за последен път... (дано не стане така наистина)...Направо ми се насълзиха очите, тръгвайки от Пловдив осъзнавах че приключва един цял стадий от живота ми. Исках да прегърна някой и да ревна с глас поне за 5 минути, но щеше да е ебати и гледката ако ти се бях хвърлила на врата разревана =) Затова просто си тръгнах по задните улички. И като погледнах назад ми направи впечатление, че кучето се е извърнало в моя посока и ме гледа с дружелюбните си очи, потупвайки с опашка. Сякаш ми казваше 'тръгвай, всичко ще е наред' Сега като го казвам звучи адски lame, но тогава някакси се стегнах... и продължих.
Туй то.
Да я погалиш от мен +)

Young_Jedi said...

Не се притеснявай :) Наистина, всичко ще е наред. И освен това - ще се видим и още как! Не знам кога точно, но ЩЕ! Повечето ми приятели са далеч, точно като теб, и да е жив и здрав пусти интернет, че помага да държим връзка.