Силата е с Нас и отноов сме налазили медийното пространство :)
статията във "Капитал Лайт" - брой 3, 22 Януяри
А ето и една по-старичка статия :)
Friday, January 30, 2009
Radiation Raiders - Teaser Trailer #1
Radiation Raiders
My own home-made postapocalyptic action adventure :)
Starring me, my bro, my cousin and my cousin's cousin
We shot this some years ago in the garage of our grandparents. No budget, no experience, just pure enthusiasm and passion for movies :)
And now I decided to edit it with some public domain stock footage and music - just for the fun of it! I hope you'll enjoy it ;)
The official release date is yet to be announced :P
-----
Another Postapocalyptic Video by me - "RUST"
Another Trailer by me - This summer Tomatoes eat You!
Wednesday, January 28, 2009
Movies #20
Гледах "Дзифт" преди около 5 месеца. Гледах го фестивално - хем беше преди кино-премиерата, хем беше на аванта. Тогава не писах за него, и аз не знам защо... Май понеже с всеки с който се опитвах да се заприказвам за филма все още не го беше гледал. Не го бяха пуснали по кината, и аз реших да не спойлвам потенциалните читатели на моите впечатления от филма. Не, че не можех да мина и без спойлери, обаче ми се щеше да говоря за КРАЯ на филма, а като издам края... После пък го пуснаха по кината, но пък на мене впечатленията ми не бяха вече толкова пресни и напиращи да бъдат споделени.
Вчера "Дзифт" взе та се появи в тракера на една бананова република, и както се появи тйъ си и изчезна след няколко часа. Е, веднъж изтекъл той без съмнение ще си продължи да се разпространява апокрифно и не чак толкова апокрифно, но все тая - идеята е, че сега повечко хора са го гледали а аз се сетих да драсна два реда.
Филмчето започна кефещо, продължи кефещо, обади няколко култови лафа... Да не говорим, че е и един от малкото БГ филми в които наистина има Режисура, а не само сценарий и актьорска игра.
Но определено не липсват и трески за дялане:
- на моменти идва бавничък и ако имаха да налеят повечко пара за екшън щеше да е добре. Подскачащото стъклено око например изглеждаше доста бутафорно.
- черно-бялото определено е плюс, обаче особено от началото е все едно просто са го пуснали на grayscale (а те може би и точно тва са направили). Не съм някакъв ултра-разбирач, ама ми се струва, че ако си бяха поиграли малко повече с филтри и контраст щеше да има положителен ефект
- краят... не ми хареса. Ей това е основното което не ми хареса... Значи, то си беше ясно че нашия ще умира. Ама защо по дяволите трябваше да се сгърчи като настъпана гнида на пода на някаква барака и тва е?! Не ме кефи така, що не свърши по-надъхващо, по-пичовско такова? Първите примери за добри финали, в които главния герой умира, дето ми идват на ум са "They Live" и "Crank"* - значи, умира нашия, ама го прави със стил! И защо по дяволите глътна диаманта?! Айде бе, трябваше да го даде на гробаря!! Филмът почва с тоя гробар незаслужено прецакан и свършва с нашия мъртъв и гробаря все още незаслужено прецакан. Що? Наречете ме mainstream комерсиален зрител, ама аз пък много щях да се изкефя, ако накрая гробаря вземе диаманта и си уреди живота, щеше да е своеобразна рамка на историята и нотка на оптимизъм. Изобщо, нямам против ЛОШИЯ край, но това е ЛОШ лош край.
Но всичките кусури съм склонен да му ги простя, първо защото е смел опит за нещо различно и второ понеже е най-кефещия БГ-филм, който съм гледал от години насам, и ако искаме да си имаме и ние Нова вълна все нещо трябва да даде начална скорост.
*btw точно след филма с Ixtiandur си приказвахме, подметнахме за предложението за щатски римейк на "Дзифт" (около който от време на време се чуват разни спекулации, ама нещата все още са мъгливи... уж пишат някакъв сценарий там, а кой ще режисира не се знае...) и си мислехме как Джейсън Стейтъм ще е як избор за Молеца.
Вчера "Дзифт" взе та се появи в тракера на една бананова република, и както се появи тйъ си и изчезна след няколко часа. Е, веднъж изтекъл той без съмнение ще си продължи да се разпространява апокрифно и не чак толкова апокрифно, но все тая - идеята е, че сега повечко хора са го гледали а аз се сетих да драсна два реда.
Филмчето започна кефещо, продължи кефещо, обади няколко култови лафа... Да не говорим, че е и един от малкото БГ филми в които наистина има Режисура, а не само сценарий и актьорска игра.
Но определено не липсват и трески за дялане:
- на моменти идва бавничък и ако имаха да налеят повечко пара за екшън щеше да е добре. Подскачащото стъклено око например изглеждаше доста бутафорно.
- черно-бялото определено е плюс, обаче особено от началото е все едно просто са го пуснали на grayscale (а те може би и точно тва са направили). Не съм някакъв ултра-разбирач, ама ми се струва, че ако си бяха поиграли малко повече с филтри и контраст щеше да има положителен ефект
- краят... не ми хареса. Ей това е основното което не ми хареса... Значи, то си беше ясно че нашия ще умира. Ама защо по дяволите трябваше да се сгърчи като настъпана гнида на пода на някаква барака и тва е?! Не ме кефи така, що не свърши по-надъхващо, по-пичовско такова? Първите примери за добри финали, в които главния герой умира, дето ми идват на ум са "They Live" и "Crank"* - значи, умира нашия, ама го прави със стил! И защо по дяволите глътна диаманта?! Айде бе, трябваше да го даде на гробаря!! Филмът почва с тоя гробар незаслужено прецакан и свършва с нашия мъртъв и гробаря все още незаслужено прецакан. Що? Наречете ме mainstream комерсиален зрител, ама аз пък много щях да се изкефя, ако накрая гробаря вземе диаманта и си уреди живота, щеше да е своеобразна рамка на историята и нотка на оптимизъм. Изобщо, нямам против ЛОШИЯ край, но това е ЛОШ лош край.
Но всичките кусури съм склонен да му ги простя, първо защото е смел опит за нещо различно и второ понеже е най-кефещия БГ-филм, който съм гледал от години насам, и ако искаме да си имаме и ние Нова вълна все нещо трябва да даде начална скорост.
*btw точно след филма с Ixtiandur си приказвахме, подметнахме за предложението за щатски римейк на "Дзифт" (около който от време на време се чуват разни спекулации, ама нещата все още са мъгливи... уж пишат някакъв сценарий там, а кой ще режисира не се знае...) и си мислехме как Джейсън Стейтъм ще е як избор за Молеца.
Movies #19
Beowulf from Outer Space
"Outlander" is a great surprise by director Howard McCain - honestly never heard of him before, but I'll be keeping an eye on his work from now on! The movie opens with a spaceship crashing down on Earth, Norway 700 AD. The only surviour from the crew, Kainan (James Caviezel), is soon captured by vikings, who blame him for the slaughter in a nearby village. The outworlder claims he is not responsible and he has come to these lands hunting for dragons. The vikings don't trust a word... until their own village is attacked by a mysterious creature - something that Kainan brought with him from outer space...
Proving himself in battle Kainan gains the trust of the vikings and gets himself some trusty friends... and some interest from the King's daughter Freya (Sophia Myles). Together they have to face the alien beast Moorwen and find a way to destroy it. But Kainen is hunted not only by a monster, but by guilt and memories as well. He couldn't protect his beloved wife and son from the very same creature.
The story is simple and yet gripping. The idea that a pack of vikings and a spaceman battle an alien beast was exciting enough to make me interested and willing to see the movie. I approached it with no great expectations and I found myself pleasantly surprised! The movie is in fact very entertaining and involving. Jim Caviezel is an excellent choice for a tragic hero haunted by his past - a true Beowulf from outer space. The rest of the cast does a good job as well. I loved Sophia Myles in "Tristan & Isolde" and I was pleased to watch her again, this time as a bold Viking princess. In the supporting cast we have John Hurt and Ron Perlman (they've collaborated before on the Hellboy movies).
The Moorwen is designed by Patrick Tatopolous and if you're familiar with his work you can sense his style in it. I'd say there is some Godzilla-nuance to the Moorwen, but the luminous abilities of the creature were something new and exciting.
The production design, the sets and the costumes were also very good, but what really impressed me were the flashback sequences of Kainan's life before falling down to Earth. The Moorwen planet war scene is truly great and the only thing I regret is that they were not longer - I can enjoy out-of-this-world landscapes anytime! The CGI was impressive. I would play the movie again just to watch them once more.
The movie could use some faster pace at times and I find it slightly longer than it should have been, but by no means boring or trying. "Outlander" delivers an excellent sci-fi action-adventure - something we don't see too often these days!
Sunday, January 25, 2009
Short of the Week #3
Akryls (2002) by Yann Couderc, Xavier Henry and Bruno Hajnal. Later the idea was developed for IMAX as Péril sur Akryls
Like it? Wanna have it?
Get it here!
Like it? Wanna have it?
Get it here!
Poster of the Week #3
Sadly, this poster was a concept from the early 70s that Hammer Films never made into a movie. Just imagine something like this, "Zeppelin vs Pterodactyls" starring Christpher Lee and Peter Cushing!
Intro of the Week #3
Last week I posted the classic "Twilight Zone" intro, and this week it's the Twilight Zone for kids - EERIE INDIANA (followed by the spin-off, Eerie Indiana: The Other Dimension, where weirness continues in a paralel reality). Right after "Gremlins 2: The New Batch" Joe Dante directed some episodes of this show.
Wednesday, January 21, 2009
Родно филмче отличено на "Сънданс"
Saturday, January 17, 2009
Poster of the Week #2
This magnificent poster by Drew Struzan is probably the best thing about the bizarre Italian "Hercules" flick from 1983. The movie opens with a vase flying through space. It is slightly suggested that the Gods are some sort of aliens, highly evolved cosmic creatures. Maybe due to budget issues the mythical creatures in this movie are mechanical beings, kinda like robots. It's a great idea, no matter how poor it is presented on screen. The stop-motion animated models are not really detailed and the action is campy, but still it's an interesting movie to see... And I can't stop thinking that if th movie looked like the poster it would be absolutely awesome and probably a sci-fi/fantasy classic.Wednesday, January 14, 2009
Support Digital Piracy!
Току що четох ей тва
Ми, кво да ти кажа, Буч... Ще вкарам един стар лаф, любимото цитатче на коментаторите от кеча - "Така си е, така си е! Адски си прав!"
Тая темичка и аз се канех да я зачекна, та ето удобен момент.
Значи, как да не си дърпам филмите от нета като:
1) Пазара ни е малък и огромна част от филмите просто НЕ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ в България, а ако решиш да си ги поръчаш легално от нета резултатите са адски съмнителни.
2) Фирмите разпространители се подиграват с нас с накви некачествени релийзи. Аз като гледам един добър филм искам да му се насладя качествено, да го преживея. Със всичките му екстри и бонус материали на DVD-то. Ай някой да ми каже как да стане тва, като значителна част от филмите се пускат на пазара в някакви орязани издания, и имат наглостта да ми искат за тях цени от рода на 20-25 лева. (за справка "Апокалипто" или "Рамбо" примерно)
Филма има специално издание в два диска, с орязани сцени, режисьорски коментар, мейкинги, интервюта и незнам си кво още. Тук излиза САМО филм. Бонусите, дето получаваш за тия пари са МЕНЮ и СУБТИТРИ НА БЪЛГАРСКИ. А, да - и можеш да си го пуснеш с турско аудио! Мерси!!
Да не говорим, за филми които ми ги пускат на DVD с двуканален звук и картина 4:3
Или пък ако е анимация и вземат да я дублират, как не смятат за необходимо да оставят и английското аудио. (за справка TMNT примерно)
А пичовете от Арената и Замундата пускат неорязани и некомпресирани издания, че дори си им добавят и БГ субтитри и то често пъти в няколко варианта...
И какво излиза значи?! За някои филми ще имам по-каествен релийз ако си го дръпна безплатно от нета, а не ако оставя 25 лева в магазина за легално копие!!
Между другото, нерядко едни разпространители пускат даден филм по кината, други го издават на DVD. По кината "Къщата Чуводище" мина с дублаж, по видеотеките - със субтитри. Едни държат правата за WB, други за Fox, трети за Paramount, после пък си наякой друг ги купува, излизат нови издания на същите филми... Поради подобни врътки в България Star Wars EPISODE I и II така и не излязоха НИКОГА на DVD.
3) ей така за финалче, една реална случка, да видим как процъфтява бизнеса в България.
Видеотека "Александра Видео Клуб". Обикалям разпродажби, щото то хората си продават филмите за по няколко лева, нали, запада хавата с видеотеките. Няма много хора дето да цъкнат 3 кинта и да го вземат под наем за един ден при положение че преди 3-4 месеца е излазъл DVDRip в нета...
Харесвам си няколко филма от тия за продажба, обаче си харесвам и един от тия за под наем. Викам на каката:
- Ей това си го купувам, а ей това беше при тия за под наем, ама искам и него да си го купя. Колко пари ще ми струва?
- Ами съжалявам. Не се продава.
- Е, аз и преди съм си купувал филми, които са били за под наем. Ваш колега ми е продавал.
- Ама не може... Той е само за под наем.
btw само да вметна, че става дума за "СТАР ТРЕК ІІ: Гневът на Кан", който е филм от 1982, който е издаден на DVD у нас преди едно 6-7 години, и който вероятно е залежал във видеотеката поне 3 години - и който от махалата е имал намерение да го гледа - одавна сигурно го е направил.
- Добре - казвам - Да речем, че го взема под наем и него върна, каква глоба трябва да платя?
- Момент да проверя... - цъка нещо на компа - Два лева.
- Два лева?! ОК, взимам го!!!
- Ама не може, той е само за под наем.
- Добре де, да речем че просто съм го взел под наем и че не съм го върнал и сега плащам глобата.
- Ама трябва да го вземеш първо под наем...
- Къв е проблема?! Ще ти дам 5 лева!!! Просто искам да си купя филма.
- Ами не мога да ти го продам...
тука приятеля дето беше с мене вече започна да се смее и попита:
- Извинете, тука има ли камери?
- Не.
- Ами дайти му филма тогава!! Кой ще разбере, че сте го ПРОДАЛА, а не ДАЛА ПОД НАЕМ??
- Не може ли да го вземеш само да го гледаш?
- Аз съм го гледал, искам да си го ИМАМ. Вижте, вкъщи си имам режисьорската версиа на първия СТАР ТРЕК на два диска, искам да си взема и втория филм, ще си ги сложа един до друг на рафта и ще им се радвам. ИСКАМ филма и ЩЕ ВИ ДАМ ПАРИ. Колко струва?
- Ами не се продава, за под наем е...
- Добре тогава, дайте да го наема.
- Ами трябва ти първо регистрация. - при тия думи си вадя личната карта... - А аз сега няма да ти направя регистрация, понеже знам, че искаш да вземеш филма и да не го върнеш. Щом толкова искаш да си го имаш НЕ МОЖЕ ЛИ ДА СИ ГО ИЗТЕГЛИШ ОТ ИНТЕРНЕТ?
... без коментар!!
Tuesday, January 13, 2009
Нямам търпение отново да дойде Коледа!
Коледа отмина... Както всяка година - неусетно. Не ми се иска всичко да свършва така бързо. Коледа ми е любимото време от годината.
Вчера вечерта като се прибирах от работа минах по центъра и видях, че Елхата не е запалена. А сякаш вчера грейна за първи път в ярки празнични светлини и децата танцуваха около нея...
Аз, Цеко и Мими си тръгнахме по-рано от работа и отидохме на откриването. Жоро беше дошъл да снима за вечерните новини. А на следващия ден с кадрите от репортажа монтирах тази импресия и си я въртяхме по телевизията цяла ваканция :)
Нямам търпение отново да дойде Коледа!
Sunday, January 11, 2009
Intro of the Week #1
The opening of the "Crossbow" TV series - the adventures of William Tell (). Great catchy tune by Stanislas Syrewicz. The show was truly awesome, but season 3 was kinda weird... probably that's why there was no season 4.
What one word best describes you?
Here's what I got on a Facebook quiz...
Sanguine
This is the word that best describes you! The dictionary meaning of the adjective sanguine' is cheerfully optimistic! You are usually happy and manage to turn most negative situations into positive ones. Your happy-go-lucky, impulsive and adventurous personality makes you fun to be around although some people mistake your self-confidence for arrogance. Your sanguine disposition will help your life be a happy one; just be wary of dreaming about castles in the sky and forgetting to focus on reality.
OK, I agree with this result completely... Actually I'm surprized how accurate it is...
Sanguine
This is the word that best describes you! The dictionary meaning of the adjective sanguine' is cheerfully optimistic! You are usually happy and manage to turn most negative situations into positive ones. Your happy-go-lucky, impulsive and adventurous personality makes you fun to be around although some people mistake your self-confidence for arrogance. Your sanguine disposition will help your life be a happy one; just be wary of dreaming about castles in the sky and forgetting to focus on reality.
OK, I agree with this result completely... Actually I'm surprized how accurate it is...
Saturday, January 10, 2009
Poster of the Week #1
Barbarella (1968) poster by the Brothers Hildebrandt
The movie is based on the French sci-fi comics by Jean-Claude Forest and a remake by Robert Rodriguez is on the way.
Music #28
Heeey, look what I've got myself two days ago :)My old player died on me quite a while ago and I was wondering what to get to keep me some company during the walking to the Uni, the walking to work, the walking back home... I walk a lot you know ^_^
So my choice is sleek black Sony Walkman, 2GB are more than enough to put my fav (sound)tracks on it and even some audio-books and radio-dramas ;)
And when I got it it had some promo songs inside, 2 of them were crap and I deleted them, but the third one I like. Here it is:
City Sleeps - "Prototype"
I made her from pieces of stars
The ones that fell when you shine through
A sky thats burned not to return
No other element will do
Her soul was grown in the bathroom
Her heart is just a red baloon
I gave her lips from wild orchids
When she came out of the cocoon
Chorus:
Not the real thing
Not the real thing
Not the real thing
I can barely see the sun
Now it's blue
I can barely see the sun
Because her kiss is like a prototype
I programed her with eye color
Majestic emerald green
Uploaded with your attitude
She will do it like a machine
No matter how hard I've tried
She never smiles unless she's high
And just like you won't ever stop crying
Chorus
Her kiss is like a prototype of you
Please come back and rescue me from the machines
I've been wondering why you do it with somebody else
Please come back and rescue me
Now i've been wondering why you do it with somebody else
Not the real thing
Not the real thing
Not the real thing
I can barely see the sun
Now it's blue
I can barely see the sun
She's a prototype of you
I can barely see the sun
Now it's blue
I can barely see the sun
Because her kiss is like a prototype
Her kiss is like a prototype
Friday, January 09, 2009
Happy Birthday to the Holocron :)
The fisrt post I ever made in my humble Holocton was on 4 January 2006. I wanted to post something like an insight, but I had no time to do it on the exact date so I'll just do it now. First of all - thanks to those who read and thanks to those who comment :) It's really nice to know that there are people out there interested in the same geeky stuff I care about! Hehe, I've got 3 followers for the 3rd year Birthday :P
And now - to celebrate 3 years of Holocroning - I announce some new rubrics I plan to start :)
- Intro of the Week
- Short of the Week
- Poster of the Week
So stay Tuned...
And several short explanation notes :)
FAQ
Some people ask me What is this Holocron?
Well, guys, it's this:
Info: http://starwars.wikia.com/wiki/Holocron
Why Holocron?
Well, isn't it obvious? It's an ancient device which contains "stored phenomenal quantities of data" - and here's the place where I store my data about cool stuff :)
Why Young_Jedi's
Young_Jedi is my nickname ever since 2002 when I joined #star_wars on the Bulgarian IRC servers. I was know as Young_Jedi among my Star Wars buddies way before they knew my real name :)
What's with the address?!
OK, I admit it, it's kinda weird and probably hard to remember - nsg1138. But when I started the blog youngjedi and some others I like were already taken (and it's still taken, and what's worse - the guy doesnt even post there, just registered it and has exactly 0 posts!). So trying to come up with something that's not already taken I got nsg1138 - a combination of the first letters of my names and the cult number 1138
What's so cult about the number 1138??
It's taken from THX-1138 - George Lucas' sci-fi masterpiece about a cold futuristic society where people don't have names, but numbers and... well you should WATCH IT!!
For me the number is a symbol - it's a personal rebellion, it's "get-outside-the-box", "rage-against-the-machine", "f**k-the-system"... You got the picture.
The number is referenced all over... And I even plan to start a 1138 rubric, with my collection of 1138 refferences I've found ;)
Check this out:
http://en.wikipedia.org/wiki/1138_%28number%29
http://en.wikipedia.org/wiki/THX_1138
So, I hope you've been enjoying the Holocron for the past 3 year and I hope you'll stay on board :) May the Force be with You!
And now - to celebrate 3 years of Holocroning - I announce some new rubrics I plan to start :)
- Intro of the Week
- Short of the Week
- Poster of the Week
So stay Tuned...
And several short explanation notes :)
FAQ
Some people ask me What is this Holocron?
Well, guys, it's this:
Info: http://starwars.wikia.com/wiki/HolocronWhy Holocron?
Well, isn't it obvious? It's an ancient device which contains "stored phenomenal quantities of data" - and here's the place where I store my data about cool stuff :)
Why Young_Jedi's
Young_Jedi is my nickname ever since 2002 when I joined #star_wars on the Bulgarian IRC servers. I was know as Young_Jedi among my Star Wars buddies way before they knew my real name :)
What's with the address?!
OK, I admit it, it's kinda weird and probably hard to remember - nsg1138. But when I started the blog youngjedi and some others I like were already taken (and it's still taken, and what's worse - the guy doesnt even post there, just registered it and has exactly 0 posts!). So trying to come up with something that's not already taken I got nsg1138 - a combination of the first letters of my names and the cult number 1138
What's so cult about the number 1138??
It's taken from THX-1138 - George Lucas' sci-fi masterpiece about a cold futuristic society where people don't have names, but numbers and... well you should WATCH IT!!
For me the number is a symbol - it's a personal rebellion, it's "get-outside-the-box", "rage-against-the-machine", "f**k-the-system"... You got the picture.
The number is referenced all over... And I even plan to start a 1138 rubric, with my collection of 1138 refferences I've found ;)
Check this out:
http://en.wikipedia.org/wiki/1138_%28number%29
http://en.wikipedia.org/wiki/THX_1138
So, I hope you've been enjoying the Holocron for the past 3 year and I hope you'll stay on board :) May the Force be with You!
Comics #5
Seems like it's been quite a while since the last time I delivered some comic book info... So, here we go again :) And to those of you who follow my blog and know about my passion for French (and in this case Belgian) comics and animation probably it won't be a surprise that this issue is also dedicated to them. Actually I'm going to revisit a topic I already briefly covered in the very first issue of the Comics rubric - the brilliant Herge and his famous Tintin.
One of the reasons is that as you may already know there's a new Tintin movie coming in 2010 and it's going to be directed by non other but the great Steven Spielber!! Honestly, I can't wait to see the movie and I'm more than sure that it's going to be in my all-time favourites list if they stick to the comics and stay true to Herge's style.
The other reason is that I recently found on the net the documentary "Tintin et Moi" (2003) (or "Tintin and Me" or "Тинтин и аз" as was the Bulgarian title when I saw it 5 years ago on a documentary film festival in Plovdiv). It's no doubt a great documentary on Herge's life and work, including interviews and detailed information about how Tintin was created and what was the inspiration behind the comics.
If you happen to get your hands on the movie and you don't speak French (just like me) - here's a link where you can get English subtitles
The movie was uploaded in YouTube by Quiestce88 (THANK YOU!!) and be sur to check out his profile - ALL of his videos are dedicated to Herge and Tintin (though not all of them are translated...so far)
And now, educate yourself - watch, enjoy and don't forget to turn on the captions ;)
part 1
part 2
part 3
there are 5 parts left, but they are yet to be translated and subbed, so check Quiestce88 for updates :)
One of the reasons is that as you may already know there's a new Tintin movie coming in 2010 and it's going to be directed by non other but the great Steven Spielber!! Honestly, I can't wait to see the movie and I'm more than sure that it's going to be in my all-time favourites list if they stick to the comics and stay true to Herge's style.
The other reason is that I recently found on the net the documentary "Tintin et Moi" (2003) (or "Tintin and Me" or "Тинтин и аз" as was the Bulgarian title when I saw it 5 years ago on a documentary film festival in Plovdiv). It's no doubt a great documentary on Herge's life and work, including interviews and detailed information about how Tintin was created and what was the inspiration behind the comics.
If you happen to get your hands on the movie and you don't speak French (just like me) - here's a link where you can get English subtitles
The movie was uploaded in YouTube by Quiestce88 (THANK YOU!!) and be sur to check out his profile - ALL of his videos are dedicated to Herge and Tintin (though not all of them are translated...so far)
And now, educate yourself - watch, enjoy and don't forget to turn on the captions ;)
part 1
part 2
part 3
there are 5 parts left, but they are yet to be translated and subbed, so check Quiestce88 for updates :)
Thursday, January 08, 2009
Which TMNT Character Are You?
Leonardo
You are Leonardo, the team leader. You are always prepared for mishaps and unwanted situations and make sure that your friends, who you care greatly about, are also prepared, though it may bug them. You know it takes hard work and dedication to get ahead.
You are Leonardo, the team leader. You are always prepared for mishaps and unwanted situations and make sure that your friends, who you care greatly about, are also prepared, though it may bug them. You know it takes hard work and dedication to get ahead.
Wednesday, January 07, 2009
ЧНГ... Рей Бредбъри - "Калейдоскоп"
Един може би леко необичаен поздрав за всички, които четат...
Приказвах си малко преди 31 декември с една приятелка. Кой какви планове има и как ще празнува. Аз май нещо се бях омърлушил и взех та й казах, че всъщност не виждам какво изобщо има да му се празнува - годината се е минала, започва следващата, и всичките ония циклични неща с които е пълно ежедневието ни ще продължават да си циклят и да се повтарят. Хората се радват, вдигат тостове, зяпат фойерверките и изобщо си въобразяват, че Новата Година ще е по-хубава от старата, а въпросната стара в началото също е била Нова и за нея са се надявали на абсолютно същото. Както и за предишната.
Знам, че макар да има известна доза истина в тия думи, не бях прав. Нещата не са ни черни, ни бели. Пък и черни да са - като си мърморим няма да станат бели.
Но идеята бе, че така или иначе годините си минават. Днескашната Нова е утрешната Стара. И вместо да Ви пожелавам любов, щастие, усмивки, късмет и пр. клишета, с които са пълни разните там картички и sms-и... ще ви пожелая през тая година да оставите нещо добро след себе си, и като се обърнете на следващата Нова Година назад, да видите че Старата не сте я живели напразно.
Честита Нова Година!
Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.
— Баркли, Баркли, къде си?
Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ.
— Капитане!
— Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е…
— Стоун, тук е Холис. Къде си?
— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам!
Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.
— Разлетяхме се на всички страни.
Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба.
Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури.
— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?
— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.
— Дали още един час?
— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.
— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.
— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.
— Накъде летиш?
— Изглежда ще се забия в Луната.
— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.
Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.
— О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!
— Кой е това?
— Не знам.
— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?
— О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям!
— Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме?
Мълчание, през което падаха отделно един от друг.
— Стимсън?
— Да — отвърна най-после той.
— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.
— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.
— Има шанс да ни открият.
— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става.
— Това е един кошмар — обади се някой.
— Млъкни! — викна му Холис.
— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!
Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.
Надолу, надолу, надолу…
После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.
— Престани!
Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг.
Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.
Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.
С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.
Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.
— Холис, тук ли си още?
Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна.
— Еплгейт е пак.
— Слушам Еплгейт.
— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.
Прекъсна го капитанът:
— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.
— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.
— Какво!
— Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.
— Слушай, Елпгейт!
— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.
— Заповядвам ти да млъкнеш!
— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш.
Холис безпомощно сви юмруци.
— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.
Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.
През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.
Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.
— Сърдиш ли се, Холис?
— Не.
Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото.
— Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия.
— Все едно ми е.
Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва.
Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко?
А Леспър не спираше:
— Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара!
Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било.
Холис протегна врат и извика в микрофона:
— Всичко е свършено, Леспър.
— Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър.
— Това съм аз, Холис.
Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха.
— Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било!
— Не е вярно.
— Когато всичко свърши, струва ти се че нищо не е било. С какво сега твоя живот сега е по-хубав от моя? Важното е како имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти е, а? По-добре ли ти е?
— Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си.
И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите на нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше вече спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва.
— А, сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен.
— Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Взех достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб.
— Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус.
Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му.
— Горе главата, Холис.
Това е просто смешно, наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот?
— Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от десет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина.
Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма.
Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно, че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт?
След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само това му оставаше да прави.
— Холис?
Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта.
— Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът.
— Е?
— Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лошо е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис?
— Да.
— Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не зная защо ги надрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб вечно ме е предизвиквало д се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло товориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно аз, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което наприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите!
Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да почне новия ден.
— Благодаря, Еплгейт.
— Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле!
— Хей! — обади се Стоун.
— Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел.
— Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди.
— Кои са тези метеорити?
— Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота!
Мълчание.
— Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе!
Той се разсмя.
Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето.
— Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво.
— На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис.
— Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна.
Звездите наоколо се сгъстиха.
Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята.
— Довиждане!
— Не падай духом!
— Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт.
Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората един за друг. Еплгейт сета е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безмислените му, безполезни останки се разлетяха на всичк страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис бее сам, падаше.
Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звезднаа бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали стъкълца от калейдоскопа, който толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни.
— А аз? — помисли си Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера.
Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята.
Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, мащар и той единствен да знае за него…
Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор.
— Чудно ми е — проинесе той на глас, — дали някой ще ме види?
Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика:
— Мама, гледай, гледай! Падаща звезда!
Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе над Илинойс.
— Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание.
Край
Приказвах си малко преди 31 декември с една приятелка. Кой какви планове има и как ще празнува. Аз май нещо се бях омърлушил и взех та й казах, че всъщност не виждам какво изобщо има да му се празнува - годината се е минала, започва следващата, и всичките ония циклични неща с които е пълно ежедневието ни ще продължават да си циклят и да се повтарят. Хората се радват, вдигат тостове, зяпат фойерверките и изобщо си въобразяват, че Новата Година ще е по-хубава от старата, а въпросната стара в началото също е била Нова и за нея са се надявали на абсолютно същото. Както и за предишната.
Знам, че макар да има известна доза истина в тия думи, не бях прав. Нещата не са ни черни, ни бели. Пък и черни да са - като си мърморим няма да станат бели.
Но идеята бе, че така или иначе годините си минават. Днескашната Нова е утрешната Стара. И вместо да Ви пожелавам любов, щастие, усмивки, късмет и пр. клишета, с които са пълни разните там картички и sms-и... ще ви пожелая през тая година да оставите нещо добро след себе си, и като се обърнете на следващата Нова Година назад, да видите че Старата не сте я живели напразно.
Честита Нова Година!
Рей Бредбъри - "Калейдоскоп"
Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце.
— Баркли, Баркли, къде си?
Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ.
— Капитане!
— Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е…
— Стоун, тук е Холис. Къде си?
— Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам!
Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение.
— Разлетяхме се на всички страни.
Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба.
Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури.
— Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка?
— Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока.
— Дали още един час?
— Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун.
— Какво всъщност стана? — попита след минута Холис.
— Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват.
— Накъде летиш?
— Изглежда ще се забия в Луната.
— А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки.
Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се.
— О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане!
— Кой е това?
— Не знам.
— Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън?
— О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям!
— Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме?
Мълчание, през което падаха отделно един от друг.
— Стимсън?
— Да — отвърна най-после той.
— Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение.
— Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде.
— Има шанс да ни открият.
— Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става.
— Това е един кошмар — обади се някой.
— Млъкни! — викна му Холис.
— Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де!
Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката.
Надолу, надолу, надолу…
После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ.
— Престани!
Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг.
Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена.
Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега.
С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока.
Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание.
— Холис, тук ли си още?
Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна.
— Еплгейт е пак.
— Слушам Еплгейт.
— Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим.
Прекъсна го капитанът:
— Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение.
— Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт.
— Какво!
— Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака.
— Слушай, Елпгейт!
— Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната.
— Заповядвам ти да млъкнеш!
— Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш.
Холис безпомощно сви юмруци.
— Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания.
Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря.
През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта.
Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората.
— Сърдиш ли се, Холис?
— Не.
Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото.
— Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия.
— Все едно ми е.
Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва.
Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко?
А Леспър не спираше:
— Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара!
Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било.
Холис протегна врат и извика в микрофона:
— Всичко е свършено, Леспър.
— Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър.
— Това съм аз, Холис.
Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха.
— Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било!
— Не е вярно.
— Когато всичко свърши, струва ти се че нищо не е било. С какво сега твоя живот сега е по-хубав от моя? Важното е како имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти е, а? По-добре ли ти е?
— Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си.
И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите на нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше вече спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва.
— А, сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен.
— Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Взех достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб.
— Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус.
Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му.
— Горе главата, Холис.
Това е просто смешно, наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот?
— Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от десет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина.
Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма.
Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно, че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт?
След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само това му оставаше да прави.
— Холис?
Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта.
— Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът.
— Е?
— Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лошо е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис?
— Да.
— Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не зная защо ги надрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб вечно ме е предизвиквало д се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло товориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно аз, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което наприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите!
Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да почне новия ден.
— Благодаря, Еплгейт.
— Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле!
— Хей! — обади се Стоун.
— Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел.
— Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди.
— Кои са тези метеорити?
— Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота!
Мълчание.
— Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе!
Той се разсмя.
Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето.
— Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво.
— На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис.
— Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна.
Звездите наоколо се сгъстиха.
Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята.
— Довиждане!
— Не падай духом!
— Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт.
Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората един за друг. Еплгейт сета е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безмислените му, безполезни останки се разлетяха на всичк страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис бее сам, падаше.
Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звезднаа бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали стъкълца от калейдоскопа, който толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни.
— А аз? — помисли си Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера.
Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята.
Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, мащар и той единствен да знае за него…
Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор.
— Чудно ми е — проинесе той на глас, — дали някой ще ме види?
Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика:
— Мама, гледай, гледай! Падаща звезда!
Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе над Илинойс.
— Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание.
Край
Sunday, January 04, 2009
"MARK LOGAN" and "LOULOU DE MONTMARTRE" Trailers
Just days ago I saw "Mark Logan" - French animated movie about Italian immigrants set in the beginning of the last century. Little Marco Loganicelli loses his father during a storm in the ocean. In the States the boy lives a miserable life, but refuses to believe taht his father has drowned during the storm and decides to become an actor - when you're a movie star people all over the world wil see you in the cinema, and so will his father, he will recognize little son, now known as Mark Logan.
And browsing for a trailer on YouTube I found this:
LOULOU DE MONTMARTRE, yet another great-looking French animation... Damn, I have to lean this language one of these days!
http://www.louloudemontmartre.com/
And browsing for a trailer on YouTube I found this:
LOULOU DE MONTMARTRE, yet another great-looking French animation... Damn, I have to lean this language one of these days!
http://www.louloudemontmartre.com/
Subscribe to:
Posts (Atom)